Музата ми в момента е заминала на почивка, така че ви пускам един стар разказ. С него спечелих книжка иии се надявам да ви хареса (:
Момичето, което можеше да лети
В един красив есенен ден Лили се разхождаше из обсипания с шарени листа парк. Момиченцето се наслаждаваше на жълто-оранжевия килим пред очите си, но те все бягаха нагоре, към небето. Беше голяма късметлийка. През есента рядко може да се види толкова бистро син небосвод. Лили протягаше пръстчета и се опитваше да сграбчи въздуха, да го стисне здраво и да го прибере на сигурно място в джоба си, а после да го извади у дома си и да го залепи за тавана. Или поне така си мечтаеше сладката четири-годишна госпожица. Размахвайки ръце, тя предизвикваше същинско торнадо от цветове около себе си- ярко червеното й яке се вееше, листата се разхвърчаваха под краката й, небето над нея се въртеше като красив син пумпал, сякаш детето летеше, а зад него подтичваше господин в скучен черен костюм, придържайки шапката си с една ръка, а другата протягаше към детето си.
- Лили!- Извика със сетни сили той, когато най-накрая се умори да преследва дъщеря си.
От момичето се чу само весел смях, след което то смени посоката и скочи в ръцете на баща си. Таткото я завъртя във въздуха, а Лили напълни джобовете си с мечти. Устата на родителя се разтегна в усмивка, разкриваща ред перленобели зъби.
Хванаха си такси и след малко бяха вкъщи. Детето застана на терасата и, надигайки се на пръсти, погледна колите и мръсните пушеци, издигащи се от града. Гледката я отврати. Лили отправи взор към вечерното небе, обсипано със звезди. То беше дори още по-омагьосващо от синевата през деня. Вечер Луната изгряваше и обливаше всичко в сребриста светлина, звездите се движеха в синхрон по тъмния небосвод, сякаш танцуваха танго, а дърветата приличаха на сбръчкани дядовци с лула в устата, които кисело разказваха истории за древните времена.
Колко пъти Лили се бе опитвала да достигне небето и да потанцува с небесните светила, да се върти до полуда, а сянката й да пробяга по повърхността на Луната. От тези й опити бяха останали само няколко синини на коленете и лактите й, както и на нослето, което вреше навсякъде. Имаше малко плач, но щом погледнеше към пухкавите облаци, момичето веднага се успокояваше. Знаеше колко са меки и ефирни, но никога не се скъсваха, пружинираха под краката ти и докосваха леко връхчетата на пръстите ти, и винаги взимаха цялата ти болка и тъга, за да я заменят с радост и блаженство. Знаеше го, защото беше се разхождала по небето, скачайки от облаче на облаче, от звезда на звезда. Защо иначе майка й я наричаше ангел, паднал от Небесното царство? Защо баща й я прегръщаше и й казваше малка звездичка? Лили знаеше, че дори всичко това да е било само сън, наистина щеше да полети някой ден, след много, много години. Щеше да бди над семейството си нощ след нощ, танцувайки по небето, докато накрая и те не се присъединяха към нея.
