Дом.

Дом - 1. Жилище, където постоянно живее отделно семейство.

Не. 

Дом е мястото, в което се прибираш след дълъг ден и знаеш, че ще можеш да си починеш.

Дом е мястото, където душът е най-лесен за ползване (тоест кранчетата не те изпращат в дълбините на Ейяфятлайокутъл или някъде на Арктическата полярна шапка в рамките на петмилиметрово завъртане). 

Дом е мястото с леглото, в което спиш най-често. 

Дом е мястото, което не те вижда със сутиен освен в минутите преди да излезеш от вкъщи.

Дом е и мястото, което вижда всичките ти пъпки и дълбоки кръгове под очите, преди да ги намажеш с грим (всъщност само ти ги виждаш, но това е тема за друг разговор).

Дом е мястото, където е любимата ти чаша. 

Дом е мястото, където са любимите ти хора (добре де,  поне един от тях). И те те чакат (дали приятел, половинка или роднина, всички те са ти семейство по избор или по кръв).

Дом е мястото, където никой не те съди (в най-добрия случай). Или те съди от любов.

Дом е мястото, което вижда най-големите ти падения. За нещастие не винаги вижда връхните ти точки, но паденията са запазени основно за там. 

Дом е мястото, където се чувстваш защитен. 

Дом е мястото с всичките снимки и касетки, и плюшени играчки, и полупълни лексикони, и дневници, и книги, и спомени. 

Дом е мястото, където си най ТИ. 

Дом може да не е мястото, където си се родил и израснал. 

Дом може да е къде ли не, стига да си го направиш такъв, сам или с други хора. 

Дом е състояние на духа (стига да не си рижав). 

Абе, домът е мястото (най-важното е, че може да е повече от едно място. Не е ли вълнуващо?!)

Art by Lain-AwakeAtNight

вият вълци.

Изпълзях от леглото. Беше предиобедно време. Осъзнах, че съм спала на отключена врата цяла нощ, вероятно забравила да заключа заради вълненията от предната вечер. И въпреки това колко силни бяха те, на следващата сутрин вече ги нямаше. Нямаше нищо. Гърлото ми беше стегнаго, очите ми пареха, усещах как ще се разплача всеки миг. Отложих момента за малко, като слязох да си направя закуска, но в момента, в който отново влязох в стаята си, от гърдите ми се изтръгна вопъл, граничещ по сила с вълчи вой. 

Емоциите прелитат толкова бързо. В един миг са тук, а после ги няма, сменени от други. Дори от напълно противоположни. Понякога ми се иска да нямах никакви чувства, за да не трябваше да минавам през това. Нека се поправя - щастливите емоции прелитат толкова бързо. И всеки сам заорава отново в собствената си мизерия. Не знам защо е така, не знам кой ни е научил на това. Дали е само моето поколение, което вижда обреченост във всяко начинание, и не иска дори да започне, или и хората, по-възрастни от нас, мислят по този начин и са ни показали как най-добре да сме непрестанно нещастни. 

Пубертетът вече мина. А всички все още се чудят дали изглеждат добре, кое килограмче не им е на мястото, дали да поканят някого на среща, дали да излъжат техните за пълна глупост... Продължаваме с детските занимания, толкова разглезени от живота. Не виждаме нищо наистина страшно и трагично, и сами си го създаваме. Ние сме магьосниците на двадесет и първи век. Само с мисъл превръщаме най-малката мухичка в кит (не в слон, това е трик на по-бездарни магьосници). А цялата тази енергия, която имаме, тръпне да бъде използвана за нещо добро. Да съгради нещо, не само да руши и наранява. За двайсетина години овладяхме изкуството да създаваме нещастие. Нека през останалите шейсет- седемдесет да вникнем в противоположното. 

и пак.

Париж, лято 2013

През изминалите две години и половина някак се загубих. Изчезна всичко, което ме правеше мен. Забравих какво обичам да правя, къде обичам да ходя. Превърнах се в човек, който не знае как да е щастлив. Не знае как да няма драма. Не знае какво да направи, за да му е леко, и не знае дали иска да му е леко. Пристрастих се към това да боли. Все едно любовта трябва да боли. Не, не трябва. Един важен човек ми каза това, и макар че не исках да го призная, е точно така. Няма нужда любовта да боли. На каквото и да ни учат филмите. Няма нужда да боли. Може да е нежна, спокойна. Захарен памук, залепнал по пръстите. Тиха стая и ние двамата. Едно метафорично ние. Бъдещо ние. Където всеки ще бъде себе си. И ще е точно толкова голям, колкото това ние. 

Ще ми отнеме време да се върна към себе си, когато толкова време мислех за себе си като част от едно вечно ние. Аз бях това ние. Сама. Безумно. Вечността не съществува. Имаш само сега и това, което направиш с него. Банални заключения, но това се случва, когато вярваш в банални неща. 

Ще се върна там, където трябваше да бъда. За едно ново начало и по-здраво бъдеще с по-мъдър избор. Cheers.