 |
| Париж, лято 2013 |
През изминалите две години и половина някак се загубих. Изчезна всичко, което ме правеше мен. Забравих какво обичам да правя, къде обичам да ходя. Превърнах се в човек, който не знае как да е щастлив. Не знае как да няма драма. Не знае какво да направи, за да му е леко, и не знае дали иска да му е леко. Пристрастих се към това да боли. Все едно любовта трябва да боли. Не, не трябва. Един важен човек ми каза това, и макар че не исках да го призная, е точно така. Няма нужда любовта да боли. На каквото и да ни учат филмите. Няма нужда да боли. Може да е нежна, спокойна. Захарен памук, залепнал по пръстите. Тиха стая и ние двамата. Едно метафорично ние. Бъдещо ние. Където всеки ще бъде себе си. И ще е точно толкова голям, колкото това ние.
Ще ми отнеме време да се върна към себе си, когато толкова време мислех за себе си като част от едно вечно ние. Аз бях това ние. Сама. Безумно. Вечността не съществува. Имаш само сега и това, което направиш с него. Банални заключения, но това се случва, когато вярваш в банални неща.
Ще се върна там, където трябваше да бъда. За едно ново начало и по-здраво бъдеще с по-мъдър избор. Cheers.
