вият вълци.

Изпълзях от леглото. Беше предиобедно време. Осъзнах, че съм спала на отключена врата цяла нощ, вероятно забравила да заключа заради вълненията от предната вечер. И въпреки това колко силни бяха те, на следващата сутрин вече ги нямаше. Нямаше нищо. Гърлото ми беше стегнаго, очите ми пареха, усещах как ще се разплача всеки миг. Отложих момента за малко, като слязох да си направя закуска, но в момента, в който отново влязох в стаята си, от гърдите ми се изтръгна вопъл, граничещ по сила с вълчи вой. 

Емоциите прелитат толкова бързо. В един миг са тук, а после ги няма, сменени от други. Дори от напълно противоположни. Понякога ми се иска да нямах никакви чувства, за да не трябваше да минавам през това. Нека се поправя - щастливите емоции прелитат толкова бързо. И всеки сам заорава отново в собствената си мизерия. Не знам защо е така, не знам кой ни е научил на това. Дали е само моето поколение, което вижда обреченост във всяко начинание, и не иска дори да започне, или и хората, по-възрастни от нас, мислят по този начин и са ни показали как най-добре да сме непрестанно нещастни. 

Пубертетът вече мина. А всички все още се чудят дали изглеждат добре, кое килограмче не им е на мястото, дали да поканят някого на среща, дали да излъжат техните за пълна глупост... Продължаваме с детските занимания, толкова разглезени от живота. Не виждаме нищо наистина страшно и трагично, и сами си го създаваме. Ние сме магьосниците на двадесет и първи век. Само с мисъл превръщаме най-малката мухичка в кит (не в слон, това е трик на по-бездарни магьосници). А цялата тази енергия, която имаме, тръпне да бъде използвана за нещо добро. Да съгради нещо, не само да руши и наранява. За двайсетина години овладяхме изкуството да създаваме нещастие. Нека през останалите шейсет- седемдесет да вникнем в противоположното.