Тази година

В момент на крайна скука и търсене къде да кликна се намерих в Блогър, разчетох се в стари писания, стари мисли, стари чувства. И ми стана много тъжно. Изпаднах от крайна скука в крайно самосъжаление. Някъде назад във времето, преди 5-6 години, имаше едно момиче, което се чудеше какво да прави с живота си. Нищо лошо няма в това, всички се лутаме в един или друг момент, а може би дори и по-дълго, отколкото ни се иска да признаем. 

Не съм спряла да се лутам. Цял живот, вече забележителни 25 години. Четвърт век незнание. Иска ми се да намеря инструкциите. С инструкции е лесно. Може малко да се поувъртиш, но в крайна сметка ще намериш правия път. А аз, изглежда, го позагубих. Чувствам се загубена. Къде са ми инструкциите? 

Да се върнем на думата... Казах, че ми стана много тъжно. Тъжно, че нещата не са се променили особено. Въпреки че обстоятелствата са изключително различни, в дълбочина май съм си същата... Една идея по-зряла. Щипчица по-неидеалист. Обаче... Не достатъчно. Не достатъчно пораснала, не достатъчно мотивирана, не достатъчно... Не достатъчно. 

Уча се. Но ми се иска да беше по-лесно, по-бързо. Ако ми видите някъде инструкциите, звъннете един телефон. 

Art by athena.

Дом.

Дом - 1. Жилище, където постоянно живее отделно семейство.

Не. 

Дом е мястото, в което се прибираш след дълъг ден и знаеш, че ще можеш да си починеш.

Дом е мястото, където душът е най-лесен за ползване (тоест кранчетата не те изпращат в дълбините на Ейяфятлайокутъл или някъде на Арктическата полярна шапка в рамките на петмилиметрово завъртане). 

Дом е мястото с леглото, в което спиш най-често. 

Дом е мястото, което не те вижда със сутиен освен в минутите преди да излезеш от вкъщи.

Дом е и мястото, което вижда всичките ти пъпки и дълбоки кръгове под очите, преди да ги намажеш с грим (всъщност само ти ги виждаш, но това е тема за друг разговор).

Дом е мястото, където е любимата ти чаша. 

Дом е мястото, където са любимите ти хора (добре де,  поне един от тях). И те те чакат (дали приятел, половинка или роднина, всички те са ти семейство по избор или по кръв).

Дом е мястото, където никой не те съди (в най-добрия случай). Или те съди от любов.

Дом е мястото, което вижда най-големите ти падения. За нещастие не винаги вижда връхните ти точки, но паденията са запазени основно за там. 

Дом е мястото, където се чувстваш защитен. 

Дом е мястото с всичките снимки и касетки, и плюшени играчки, и полупълни лексикони, и дневници, и книги, и спомени. 

Дом е мястото, където си най ТИ. 

Дом може да не е мястото, където си се родил и израснал. 

Дом може да е къде ли не, стига да си го направиш такъв, сам или с други хора. 

Дом е състояние на духа (стига да не си рижав). 

Абе, домът е мястото (най-важното е, че може да е повече от едно място. Не е ли вълнуващо?!)

Art by Lain-AwakeAtNight

вият вълци.

Изпълзях от леглото. Беше предиобедно време. Осъзнах, че съм спала на отключена врата цяла нощ, вероятно забравила да заключа заради вълненията от предната вечер. И въпреки това колко силни бяха те, на следващата сутрин вече ги нямаше. Нямаше нищо. Гърлото ми беше стегнаго, очите ми пареха, усещах как ще се разплача всеки миг. Отложих момента за малко, като слязох да си направя закуска, но в момента, в който отново влязох в стаята си, от гърдите ми се изтръгна вопъл, граничещ по сила с вълчи вой. 

Емоциите прелитат толкова бързо. В един миг са тук, а после ги няма, сменени от други. Дори от напълно противоположни. Понякога ми се иска да нямах никакви чувства, за да не трябваше да минавам през това. Нека се поправя - щастливите емоции прелитат толкова бързо. И всеки сам заорава отново в собствената си мизерия. Не знам защо е така, не знам кой ни е научил на това. Дали е само моето поколение, което вижда обреченост във всяко начинание, и не иска дори да започне, или и хората, по-възрастни от нас, мислят по този начин и са ни показали как най-добре да сме непрестанно нещастни. 

Пубертетът вече мина. А всички все още се чудят дали изглеждат добре, кое килограмче не им е на мястото, дали да поканят някого на среща, дали да излъжат техните за пълна глупост... Продължаваме с детските занимания, толкова разглезени от живота. Не виждаме нищо наистина страшно и трагично, и сами си го създаваме. Ние сме магьосниците на двадесет и първи век. Само с мисъл превръщаме най-малката мухичка в кит (не в слон, това е трик на по-бездарни магьосници). А цялата тази енергия, която имаме, тръпне да бъде използвана за нещо добро. Да съгради нещо, не само да руши и наранява. За двайсетина години овладяхме изкуството да създаваме нещастие. Нека през останалите шейсет- седемдесет да вникнем в противоположното. 

и пак.

Париж, лято 2013

През изминалите две години и половина някак се загубих. Изчезна всичко, което ме правеше мен. Забравих какво обичам да правя, къде обичам да ходя. Превърнах се в човек, който не знае как да е щастлив. Не знае как да няма драма. Не знае какво да направи, за да му е леко, и не знае дали иска да му е леко. Пристрастих се към това да боли. Все едно любовта трябва да боли. Не, не трябва. Един важен човек ми каза това, и макар че не исках да го призная, е точно така. Няма нужда любовта да боли. На каквото и да ни учат филмите. Няма нужда да боли. Може да е нежна, спокойна. Захарен памук, залепнал по пръстите. Тиха стая и ние двамата. Едно метафорично ние. Бъдещо ние. Където всеки ще бъде себе си. И ще е точно толкова голям, колкото това ние. 

Ще ми отнеме време да се върна към себе си, когато толкова време мислех за себе си като част от едно вечно ние. Аз бях това ние. Сама. Безумно. Вечността не съществува. Имаш само сега и това, което направиш с него. Банални заключения, но това се случва, когато вярваш в банални неща. 

Ще се върна там, където трябваше да бъда. За едно ново начало и по-здраво бъдеще с по-мъдър избор. Cheers. 

липса.

Няма ме.
Покрай другия изгубих себе си.
И най-страшното е,
че никъде не се намирам.
Не знам дали съм вкъщи,
кое е улицата,
коя съм аз?
Мислите ми ме раздират отвътре.
И те, като мен,
искат свобода.
Мога да бъда много. Само чакай.
Мила. Груба. Послушна. Непокорна.
Светица. Мръсница. Недоверчива.
Наивна.
А днес каква ме искаш?

A promise kept.

10 изпълнени обещания - доста повече от това, което очаквах, и почти толкова, колкото си бях поставила като цел. Не беше лоша 2012. Не беше и особено добра, но въпреки всичко имаше хубави моменти, както всяка друга година. Започвам 2013 с надеждата, че ще е прекрасна, но всички знаем, че няма как да е такава, ако няма и малко падане, малко болка, малко сълзи. Но нека да са само малко.

1. Да започна курс по пеене.
2. Да започна някаква лятна работа. 
3. Да започнем youtube channel-a,за който си говорим с Хриси вече от година.
4. Да готвя поне два пъти в месеца за семейството ми. - до юни месец се справях доста добре, след което...
5. Да танцувам колкото и както искам, независимо кой ме гледа. 
6. Да отида някъде извън България. 
7. Да се влюбя. 
8. Да бъда по-спонтанна.
9. Да отида на море с приятели. - 03.07.2012
10. Да ги сваля тези не знам колко килограма, с които се мъча от известно време. 
11. Да спра да бъда толкова отстъпчива. 
12. Да се сближа с няколко човека. 
13. Да продължа да си водя дневник, независимо колко глупаво им се струва на повечето около мен.
14. Да отида на село с приятели и цяла нощ да седим около огън, някой да свири на китара и да гледаме звездите.
15. Да се науча да свиря на китара.  
16. Да се науча да танцувам танго.
17. Да прекарам следващата Нова година някъде другаде, а не вкъщи.
18. Да бъда щастлива.

Честита Нова година!

Art by starryskiiies

предновогодишни мисли.

Завиждам им. На всички. Обръщам се и виждам хора, които знаят какво правят с живота си. Или поне така изглеждат. Някой може да рисува, друг пее, трети танцува, но всички до един знаят, че го могат, и правят всичко, за да станат по-добри. А аз се разхвърлям навсякъде, защото не знам какъв е моят талант. Танцувам, рисувам, пиша, пея, но не знам как да се събера в едно. Може би моят талант е да правя много неща, но не особено забележителни. Не е толкова лошо. Няма да бъда следващия Ван Гог, нито Дж. Р. Р. Толкин, но ще съм раздала всичко от себе си, което съм могла. И никой няма да може да каже нищо лошо за това.

Беше хубаво лято.

Не идеално, но хубаво. Може би най-хубавото ми до момента. На шестнайсет трябва да се случват магии, но нищо такова не става. Всичко ми е като гръм от ясно небе. Оказва се, че е лошо да си слагаш надеждите в други хора, защото в края на краищата все пак ще те разочароват, независимо колко много си вярвал, че това е невъзможно. Лошо е да не се вписваш в обстановката, но е лошо и да си част от тълпата. На никого не можеш да угодиш.

Та така. Приятна есен. Искам много дъжд и по-малко гръмотевици, моля.

Whoever said happiness comes with sunshine, hasn't danced in the rain

В последно време дните ми са изпълнени с танци и само танци. Училището го зарязах почти, което не е много хубаво, но така се получава... Мисълта ми е, че обичам да танцувам. Бях позабравила каква еуфория настава преди концерт, но днес си припомних, а довечера ще бъде още по-голяма.
Зададоха ми и въпроса как издържам всеки ден да съм около него, като няма нищо между нас и само се измъчвам. И аз не знам как издържам. Може и да съм мазохист... Обаче червената нишка ме държи на място и не ме оставя да мръдна.
Липсват ми форумите, където можех без проблем да пиша и да се оплаквам, а хората да не ме съдят толкова бързо, колкото го правят собствените ми приятели. Но явно всички се променяме, когато вече сме опознали някого много.
ПП: Вече не съм малолетна, а непълнолетна. Не виждам разлика..
ПП2: Съжалявам за безсмисления пост, просто имах нужда да си излея несвързаната каша в главата.
ПП3: Стискайте палци, защото концертът е след 3 часа, а аз вече умирам от нерви..

Make me believe it.

Колко бързо група произволни хора и прашна зала, пълна с огледала, могат да се превърнат в добри приятели и място, където се чувстваш у дома си. Как първоначално неловките усмивки се превръщат в необуздан смях, тихите думи между приятели стават извикани пред стаята шеги, ръкостискането е вече прегръдка, стъпките се запомнят, всяко движение изпраща водопад от прашинки през въздуха, сърцето вече не е само твое, сърцето е наше, животът е наш, Вселената е наша. Поне в този миг.