Harry Potter

С Хари Потър е израснало цяло поколение. На Хари Потър се радват хора от всички възрасти и раси. Хари Потър е феномен. За мен винаги ще си остане любима поредица.
В този пост искам само да кажа, че ще ми е ужасно тъжно, когато излезе и втората част на седмия филм. Даже може и да си поплача (cause I'm fangirly like that) Наистина ще ми липсва да тръпна в очакване за нов трейлър или за премиера, за забавно интервю около филмите или просто за нова фотосесия. Е, отдавна не съм чак толкова пристрастена, но, да, ще ми е мъчно. Това са книгите, които съм прочела най-много пъти, и определено има да ги чета още много пъти. Седмата за мен беше най-напрегната и още ме побиват тръпки, когато я чета. Не вярвам, че сред хората, които четат този блог, има някой Хари Потър фен, но ако има, вие как се чувствате, че историята приближава края си?

Art by m0thyyku

Smile (:

От половин час не мога да спра да се усмихвам (: Карах си колелото (каква изненада xD) и в подлеза на Орлов мост не можах да се размина с един батко- аз наляво и той наляво, аз надясно и той надясно. Вместо "Извинявай" казах "Опа!", което от мен се чува доста често, и двамата така се ухилихме, та чак досега ми е смешно и приятно.
Тази публикация няма за цел да бъде нещо поетично, просто ми се щеше да го разкажа (:

Envy

Защо сме толкова завистливи, хората? Защо толкова рядко се среща човек, който да се зарадва на успехите на другите? Защо завиждаме за усмивката на устните на пешеходецът, който има всяка причина, за да бъде намусен- кофти ден в работата, проблеми с жената, мрачно време… Но, ето, той се усмихва, върви си по улицата и се усмихва, и ти най-много да продумаш:

-         Този е луд.

Каква е тази злоба? Защо не само за шопите важи следната сентенция: "Я не сакам на мене да ми е добре, а сакам на Вуте да му е зле.” Или може би е типично българска черта, а? Не знам… Наистина не знам…

Завистта ще ни погуби по някое време, макар да се смята, че точно тя е двигател на прогреса. Може и така да е. Но е най-отвратителното нещо, съществувало някога, и я мразя!

Art by barkhaussen

Светлина и смях

Тази сутрин вероятно беше една от най-хубавите през това лято, нищо, че станах с петлите. Може би защото е нов месец и съм изпълнена с позитивни мисли и много надежди за морето, а може би просто е един необикновен за мен ден, в който усещам радостта от това, че съм във ваканция.
В 9:00 яхнах колелото и подкарах по улиците на София. Почти нямаше коли, слънчевата светлина плахо проникваше през клоните на дърветата, а прохладният въздух нежно докосваше все още леко притворените ми от сън очи.
Беше невероятно да карам в парка, когато почти няма будни хора. Баби и дядовци вървяха под ръка, хапваха банички и се смееха заедно, а покрай мен профучаваха други колоездачи, сякаш на състезание. Страхотно е вятърът да роши косите ти и да ги увива около лицето, а дрехите ти да се веят зад теб, докато набираш все по-голяма скорост. Въпреки че почти се прекатурих през един мост и си ожулих глезените, сутринта беше пълна със светлина, смях и много надежда. И аз я усетих, като някаква необикновена птица на рамото си, може би пъстроцветен папагал или пък тукан.
Ето за такива моменти живея.

Art by cartoonfreak821