No boy is worth your teenage tears.

Да обичаш е трудно. Боли. Трябва да рискуваш собственото си щастие и благосъстояние, за да бъде другият добре. Той може да не осъзнава какво ти причинява с малките усмивки, погледи и разменени думи. Той - не, но ти осъзнаваш колко е нездравословно да мечтаеш за него, да го сънуваш, а когато е в стаята, да не можеш да гледаш другаде. И все пак... Хората са мазохисти. И ти продължаваш да се самонараняваш, реейки се в облаците с него. Станало е част от теб, също като него.
И ако в един хубав ден се окаже, че и той изпитва същото, светът ти се променя. Всичко е по-хубаво, по-щастливо, по-розово. На седмото небе си, миризмата му те следва навсякъде, а ръката ти е в неговата винаги.
Но ако пък се случи така, че той не чувства същите неща, светът ти може да се срути. Усещаш стените на перфектните ти мечти да се пропукват, светлините изгасват, завесата се спуска. И се чувстваш сама, и още по-лошо- самотна. Пред хора се държиш горе-долу нормално. Усмивката не напуска лицето ти, смееш се дори по-силно от преди, шегите не спират да се леят от устата ти. Но вътрешно се разкъсваш от желание да плачеш и да викаш. Това също никак не е здравословно.
Може би искаш да се предадеш, да паднеш разглобена на средата на улицата и да не мръднеш повече, но не трябва. Ти си силна. Ти можеш да се справиш с всичко, което ти поднесе животът. Може да ти се иска да се откажеш и от любовта, но не може. Защото някой ден ще ти подкоси краката и ще те отнесе на места, които не си си представяла дори в най-смелите си мечти. А ти трябва да си там, за да й отвориш вратата, да я поканиш вътре и да я оставиш да се промуши в най-дълбоките кътчета на сърцето ти. Може отново да бъдеш наранена, и после пак и пак, но никога не бива да се предаваш. Защото това не си ти. Аз те познавам. Бъди себе си. Бъди силна, смела и невероятна, каквато си винаги. И някой ден (може би още утре) някой ще се влюби в теб, в прекрасният човек, който ти си.