A promise kept.

10 изпълнени обещания - доста повече от това, което очаквах, и почти толкова, колкото си бях поставила като цел. Не беше лоша 2012. Не беше и особено добра, но въпреки всичко имаше хубави моменти, както всяка друга година. Започвам 2013 с надеждата, че ще е прекрасна, но всички знаем, че няма как да е такава, ако няма и малко падане, малко болка, малко сълзи. Но нека да са само малко.

1. Да започна курс по пеене.
2. Да започна някаква лятна работа. 
3. Да започнем youtube channel-a,за който си говорим с Хриси вече от година.
4. Да готвя поне два пъти в месеца за семейството ми. - до юни месец се справях доста добре, след което...
5. Да танцувам колкото и както искам, независимо кой ме гледа. 
6. Да отида някъде извън България. 
7. Да се влюбя. 
8. Да бъда по-спонтанна.
9. Да отида на море с приятели. - 03.07.2012
10. Да ги сваля тези не знам колко килограма, с които се мъча от известно време. 
11. Да спра да бъда толкова отстъпчива. 
12. Да се сближа с няколко човека. 
13. Да продължа да си водя дневник, независимо колко глупаво им се струва на повечето около мен.
14. Да отида на село с приятели и цяла нощ да седим около огън, някой да свири на китара и да гледаме звездите.
15. Да се науча да свиря на китара.  
16. Да се науча да танцувам танго.
17. Да прекарам следващата Нова година някъде другаде, а не вкъщи.
18. Да бъда щастлива.

Честита Нова година!

Art by starryskiiies

предновогодишни мисли.

Завиждам им. На всички. Обръщам се и виждам хора, които знаят какво правят с живота си. Или поне така изглеждат. Някой може да рисува, друг пее, трети танцува, но всички до един знаят, че го могат, и правят всичко, за да станат по-добри. А аз се разхвърлям навсякъде, защото не знам какъв е моят талант. Танцувам, рисувам, пиша, пея, но не знам как да се събера в едно. Може би моят талант е да правя много неща, но не особено забележителни. Не е толкова лошо. Няма да бъда следващия Ван Гог, нито Дж. Р. Р. Толкин, но ще съм раздала всичко от себе си, което съм могла. И никой няма да може да каже нищо лошо за това.

Беше хубаво лято.

Не идеално, но хубаво. Може би най-хубавото ми до момента. На шестнайсет трябва да се случват магии, но нищо такова не става. Всичко ми е като гръм от ясно небе. Оказва се, че е лошо да си слагаш надеждите в други хора, защото в края на краищата все пак ще те разочароват, независимо колко много си вярвал, че това е невъзможно. Лошо е да не се вписваш в обстановката, но е лошо и да си част от тълпата. На никого не можеш да угодиш.

Та така. Приятна есен. Искам много дъжд и по-малко гръмотевици, моля.

Whoever said happiness comes with sunshine, hasn't danced in the rain

В последно време дните ми са изпълнени с танци и само танци. Училището го зарязах почти, което не е много хубаво, но така се получава... Мисълта ми е, че обичам да танцувам. Бях позабравила каква еуфория настава преди концерт, но днес си припомних, а довечера ще бъде още по-голяма.
Зададоха ми и въпроса как издържам всеки ден да съм около него, като няма нищо между нас и само се измъчвам. И аз не знам как издържам. Може и да съм мазохист... Обаче червената нишка ме държи на място и не ме оставя да мръдна.
Липсват ми форумите, където можех без проблем да пиша и да се оплаквам, а хората да не ме съдят толкова бързо, колкото го правят собствените ми приятели. Но явно всички се променяме, когато вече сме опознали някого много.
ПП: Вече не съм малолетна, а непълнолетна. Не виждам разлика..
ПП2: Съжалявам за безсмисления пост, просто имах нужда да си излея несвързаната каша в главата.
ПП3: Стискайте палци, защото концертът е след 3 часа, а аз вече умирам от нерви..

Make me believe it.

Колко бързо група произволни хора и прашна зала, пълна с огледала, могат да се превърнат в добри приятели и място, където се чувстваш у дома си. Как първоначално неловките усмивки се превръщат в необуздан смях, тихите думи между приятели стават извикани пред стаята шеги, ръкостискането е вече прегръдка, стъпките се запомнят, всяко движение изпраща водопад от прашинки през въздуха, сърцето вече не е само твое, сърцето е наше, животът е наш, Вселената е наша. Поне в този миг.

February 14th

Направих валентинка. Истинска валентинка за истински човек, който ми се искаше да познавам наистина добре. Все още седи въпросът как ще събера кураж да му я дам, но това ще се разбере през самия ден.

"Невидима червена нишка свързва тези, на които е писано да се срещнат. Нишката може да се разтяга и заплита, но никога няма да се скъса."

Може да ви се стори странно, че вярвам в това. Но откакто отново го видях преди две години, винаги съм усещала точно това, просто не можех да го обясня. Сякаш винаги ще се срещаме, независимо от място, време и обстоятелства. Може да е в Англия, Тибет, в паралелно измерение, но винаги някъде там ще има "нас". Като приятели или нещо повече, не знам.

Всички около мен (и в интернет) говорят как това е Forever Alone Day и как никога, никога няма да си намерят партньор в живота. А аз си седя, изрязвайки мечтите си във формата на сърчица. Анатомично правилни, да не помислите, че съм толкова лигава.

[dreams]

Колко повърхностно изглежда днешното "Обичам те!". И все пак искам да ти го извикам. И повече от всичко искам да ме чуеш.
Имам нужда от шоколад.

Hell yeah, it's 2012!

Гледам прекрасните фойерверки и няма как да не си помисля, че година, която започва така красиво, няма как да бъде лоша. Простете огромния ми оптимизъм, просто ставам такава на Нова година. Едно хорце, чаша шампанско и греещото небе ме карат да се усмихвам без причина.
Пожелавам ви 2012 да е много усмихната, много вдъхновяваща и пълна с много любов!